Редактори: Kathleen Hall Jamieson, Dan Kahan и Dietram A. Scheufele (Oxford University Press, 2017)
В епоха на климатичен скептицизъм, колебание спрямо ваксините и вирусни конспиративни теории е изкушаващо да приемем, че решението се крие в предоставянето на повече информация, повече данни, повече факти. The Oxford Handbook of the Science of Science Communication убедително и на базата на емпирични доказателства показва, че това предположение е дълбоко погрешно — и че разбирането на това как хората възприемат, на кого вярват, как се съпротивляват или преосмислят научната информация е също толкова важно, колкото и самото създаване на научно знание.
Този обемен том, с близо 470 страници и 47 научни статии, не предлага медийни трикове или риторични рецепти. Вместо това той очертава онова, което редакторите наричат „наука за научната комуникация“ — интердисциплинарна област, която чрез емпирични методи изследва как научното знание се разпространява (или не успява да се разпространи) в обществото, оформяно от психологията, културата, политиката, медийните системи и институционалното доверие.
От интуицията към доказателствата: защо науката се нуждае от собствена наука за комуникацията
В уводната глава „Why Science Communication?“ се прави силно и донякъде тревожно наблюдение: хората, които комуникират науката, често разчитат на интуицията си, а не на научни изследвания, когато решават как да достигнат до публиката. В продължение на десетилетия това отчасти е било разбираемо, тъй като систематични изследвания в областта на научната комуникация почти не са съществували. Днес това вече не е така.
Редакторите определят „науката за научната комуникация“ като:
„емпиричен подход към дефинирането и разбирането на аудитории, създаването на послания, картографирането на комуникационните среди и — най-важното — оценяването на ефективността на комуникационните усилия.“
Ключов аргумент в книгата е, че научната комуникация е ограничена от самата наука — от несигурността, вероятностите, развиващите се доказателства и методологичната строгост — по начин, който я отличава от политическата или търговската комуникация. Това създава структурни напрежения, когато научни теми навлизат в медийни среди, задвижвани от драматизъм, скорост и опростени разкази.
Шест взаимосвързани арени на комуникацията
Вместо да разглежда комуникацията като еднопосочен канал от експерт към публика, наръчникът предлага модел на сложна екосистема. 47-те глави са организирани в шест тематични части, всяка от които завършва със синтезираща статия, обобщаваща основните изводи и посочваща пропуски в изследванията:
- Общ преглед на науката за научната комуникация
- Идентифициране и преодоляване на предизвикателствата към науката при атаки срещу нея
- Провали и успехи в комуникацията на науката
- Ролята на елитните посредници в комуникацията на науката
- Ролята, силата и рисковете на медиите в комуникацията на науката
- Преодоляване на предизвикателствата при комуникация в поляризирана среда
Тази структура отразява основния модел на редакторите: учените и институциите комуникират както директно (чрез публикации, доклади и уебсайтове), така и индиректно — чрез журналисти, политически лидери, неправителствени организации и развлекателни медии. Междувременно аудиториите преработват тези послания чрез когнитивни преки пътища, групови идентичности, емоционални реакции и морални ценности — понякога подпомагащи, а понякога изкривяващи научния смисъл.
Когато повече информация влошава проблема
Един от най-неприятните изводи, който се повтаря в множество глави, е че предоставянето на повече факти понякога може да затвърди погрешните вярвания, вместо да ги коригира. Синтезиращата глава на първата част подчертава, че сложността на науката, съчетана с човешките когнитивни пристрастия и променящата се медийна среда, означава, че простото „доставяне на информация“ рядко е достатъчно, за да доведе до убеждения, съответстващи на научния консенсус.
Сред разглежданите теми са:
- потвърждаващото пристрастие и мотивираното разсъждение,
- селективното излагане на удобна информация,
- трудностите при разбирането на вероятности и риск,
- страхът от „неестествени“ технологии като ГМО,
- както и устойчиви митове като връзката между ваксината MMR и аутизма.
Тези явления не се представят като резултат от липса на интелигентност, а като предсказуеми следствия от начина, по който човешкото мислене е еволюирало да функционира в социални групи, а не в статистически лаборатории.
Важно е, че книгата не защитава манипулацията. Напротив, тя настоява, че комуникаторите трябва да признаят, че ценностите и идентичностите са неразделна част от начина, по който хората обработват информацията, и че доверието към източника често е по-решаващо от точността на формулировките.
Науката в бурята на медиите и политиката
Петата част на наръчника е посветена на трудните отношения между науката и съвременните медийни системи. Тук авторите анализират как новинарските критерии, развлекателните формати и политическата поляризация влияят върху това кои научни твърдения получават внимание и как се интерпретират.
Книгата многократно се връща към понятието „комуникационна среда на науката“ — постоянно променящо се поле от сигнали, разкази и институционални ориентири, чрез които гражданите решават кое знание е надеждно. В такава среда научните дебати лесно се превръщат в заместители на по-дълбоки културни конфликти.
Особено показателен казус, вплетен в уводната част, е епидемията от вируса Зика през 2016 г., която редакторите използват, за да проверят дали концептуалната рамка на книгата може да помогне при реални кризи. Зика съчетава медицинска несигурност, репродуктивна политика, глобални пътувания и сензационни медийни разкази — именно онази среда, в която дезинформацията и поляризацията процъфтяват.
Не само за учени
Въпреки академичната си строгост, редакторите изрично подчертават, че книгата не е предназначена единствено за изследователи. Целевата аудитория включва:
„онези на първа линия, натоварени със задачата да комуникират сложна и понякога противоречива наука на политици и обществеността по ключови теми — от нанотехнологии и ядрена енергия до необходимостта от ваксинация.“
Това прави наръчника особено полезен за:
- научни журналисти,
- експерти по обществено здраве,
- съветници по политики,
- учители,
- комуникатори в неправителствения сектор,
- и служители по научни комуникации в институции.
Книгата не предлага готови лозунги, а по-скоро диагностичен инструментариум: защо публиките реагират така, защо конфликтите се задържат и защо добре замислени кампании често се провалят.
Какво казват други рецензенти?
Академичният отзвук на The Oxford Handbook of the Science of Science Communication като цяло е много положителен и подчертава мащаба и теоретичната зрялост на сборника.
- В списание Public Understanding of Science рецензентът Bruce V. Lewenstein (Cornell University) определя тома като
„ключова консолидация на област, която дълго е съществувала на фрагменти, а тук е събрана с теоретична яснота и емпирична дълбочина“.
Той изтъква особено стойността на синтезиращите глави, които помагат на читателя да се ориентира в разнообразието от методи и дисциплини. - В списание Science Communication Matthew C. Nisbet отбелязва, че книгата
„извежда областта отвъд дефицитните модели и тактиките за убеждаване към истински системно разбиране за това как науката циркулира в обществото“.
Той също така похвалва редакторите за интегрирането на политическата комуникация и изследванията на възприятието на риска в рамките на научната комуникация. - Рецензия в The Quarterly Review of Biology подчертава, че макар книгата да изисква сериозна концентрация, тя е
„задължително четиво за всеки, който все още вярва, че обществената съпротива срещу науката може да бъде решена с по-ясни графики и по-силни експерти“.
(Пълни библиографски данни за тези рецензии могат да бъдат предоставени при нужда.)
Наръчник за епохата на дезинформацията
Това, което най-силно отличава The Oxford Handbook of the Science of Science Communication от популярните книги за дезинформацията, е отказът да се свежда проблемът до злонамерени актьори или „неграмотни“ публики. Вместо това комуникационните провали се представят като системни, предсказуеми и подлежащи на емпирично изследване — което означава, че поне теоретично могат да бъдат преодолени чрез стратегии, основани на доказателства.
Последните глави разглеждат бъдеща комуникационна среда, оформена от социални мрежи, алгоритмично филтриране, фрагментирани публики и глобални кризи. Редакторите твърдят, че бъдещата научна комуникация трябва да бъде адаптивна, интердисциплинарна и дълбоко наясно с психологическия и културния терен, в който фактите се конкурират за внимание.
В този смисъл наръчникът не е просто справочно издание. Той е и предупреждение: без разбиране на това как хората реално мислят, на кого се доверяват и към кои общности принадлежат, дори най-добрата наука може да не успее да повлияе на решенията, които оформят нашето общо бъдеще.
Източници
Основен източник (книга):
Jamieson, K. H., Kahan, D., & Scheufele, D. A. (Eds.). (2017).
The Oxford Handbook of the Science of Science Communication. Oxford University Press.
Цитирани външни рецензии:
- Lewenstein, B. V. Рецензия в Public Understanding of Science.
- Nisbet, M. C. Рецензия в Science Communication.
- Рецензия в The Quarterly Review of Biology.
